Голямото БУМ!
май 26th, 2012 | Тема: Книги |Тази публикация е разделена на няколко части: 1 2 3 4
Предпочиташ да прочетеш като PDF или fb2?
След като с маймуните оцеляхме в Африка и донесохме в България диаманта (за подробности виж „Спасяването на африканските диаманти“ на издателство „Егмонт България“), логично бе да ме очаква едно страхотно лято. Ваканцията тепърва започваше, в джоба ми се криеше златна кредитна карта с 4 милиона евро – какво повече му трябва на едно 11–годишно момче, сътрудник на Специалния отдел за предотвратяване и преодоляване на кризи? Естествено, кризи за предотвратяване и преодоляване! И те не закъсняха…
х х х
27 юли, адски рано сутринта
Персоналният ми комуникатор звънеше. На външен вид нищо и никакъв евтин мобилен телефон, тази машинка е много яка – съчетава свръхмощен компютър с джипиес система за навигация и сателитна връзка до всяка точка на земното кълбо. Както и по всяко време, за съжаление. Погледнах екрана – беше Генерала. Веднага се разсъних.
– Да, Генерале?
– Професоре, пред входа те чака микробусът. Отиваш на състезание по шахмат във Варна. Забравил си да кажеш на вашите за него.
– И им казвам в… – погледнах часовника на комуникатора – 6 сутринта?
– Професоре, коефициентът ти на интелигентност е над 200.
– Разбрано, Генерале.
Прекъснах връзката. Лесно му е на Генерала! Дава заповед и ти си блъскаш главата как да я изпълниш!
Подуших въздуха – долових слаб аромат на прясно сварено кафе. Ясно, баба и дядо пият кафе в кухнята. Кога спят тези хора?! Хайде, дядо спи вечер, в креслото пред телевизора, обаче баба си ляга след мен и става много преди мен. Аз може да съм полиглот и да говоря 17 езика, обаче и те си имат своите специални умения!
Скочих от леглото и нарочно, тропайки с крака, изтичах в кухнята.
– Кой ден е днес?! – извиках им.
Те се стреснаха.
– Първо се казва „добро утро“! – поучи ме дядо.
– Петък – каза баба.
– Състезанието във Варна! – продължих атаката. – Ужас! Закъснявам!
– Какво състезание?! – ококори се дядо.
– Защо във Варна?! – добави баба.
– Кръг от републиканския шампионат! Наградата е годишна стипендия!
С това съобщение дядо бе спечелен за каузата. Оставаше баба.
– Как така изведнъж скачаш от леглото и заминаваш за Варна? – каза тя.
– Забравих! Ужас!
– Случва се – обади се дядо. – И аз често забравям!
– Ти често забравяш, че очилата са ти на очите! – сряза го баба – Ама цяло състезание да забравиш…
– Закъснявам! – извиках – Микробусът на отбора ме чака долу!
Дядо надникна през прозореца.
– Така е – каза, – чака го!
– Обличам се и тръгвам!
Хукнах, тропайки с крака още по-силно.
– Измий си зъбите! Среши се! – викаше дядо след мен.
– Ох, това момче ще ме довърши! – вайкаше се баба – Дай сака! Бързо!
Двамата започнаха да ми събират багажа и добре че баба е опитна и знае всяко нещо къде е, а дядо не й се пречкаше прекалено много, та свършиха работата за нула време.
Тръгнахме надолу по стълбите.
– Да не пиеш студена вода! Да не стоиш на течение! Да си изяждаш всичко!
Такива ги нареждаше пътьом баба, а дядо й пригласяше:
– Да слушаш ръководителя на отбора! Да си лягаш навреме! Да не вършиш щуротии!
– Добре, бабо! Добре, дядо! – вмъквах, където трябва.
Излязохме пред блока. От микробуса с тъмни стъкла и надпис отстрани „Национален отбор по шахмат“ слезе не кой да е, а Генерала – висок и як, и адски елегантен в светлия панталон и тъмното сако със сложен шахматен монограм на джоба.
Като го видя, баба неволно оправи косата си, а дядо, който в праисторически времена е служил две години войник, се изпъна и почти замарширува.
– Добро утро! – поздрави ни Генерала.
– Добро утро, тренер! – отговорих високо и ясно.
– Не се говори така! – сряза ме дядо. – Казва се „господин треньор“!
– Няма проблем – усмихна се Генерала, поемайки от дядо сака ми. – Момчето е един от най-добрите ни играчи, надежда на българския шахмат.
Баба ме погали по косата:
– На мен се е метнал! – изгука тя.
– Как мислите, дали малкият има шансове да победи? – осведоми се тайнствено дядо.
– Много големи шансове! – довери му Генерала.
– Чао, бабо! Чао, дядо!
Прегърнах ги и с Генерала се качихме в микробуса. Вътре бе пълно с тежко въоръжени служители на Специалния отдел.
х х х
06:33
Спряхме на добре познатото ми селскостопанско летище, от което преди месец и половина тръгнахме за Африка, край добре познатия ми „селскостопански“ двукрил самолет с огромна перка отпред – ако искате да разберете каква страхотна машина е той, погледнете в „Спасяването на африканските диаманти“, аз нямам време да ви разправям за него, налагаше се да спасявам света.
Преди да кажете „Професора е фукльо! “, нека ви предам накратко чутото от Генерала в микробуса:
Точно в полунощ ръководителите на черноморските страни – България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция, са получили ултиматум в срок от 24 часа да преведат в анонимна сметка в офшорна банка 1 трилион евро или да се подготвят за взрив на атомна бомба на дъното на Черно море. Към съобщението е била прикрепена снимка на куфарче до вчерашния брой на вестник „Варна днес“. Генерала ми обясни, че това е „ядрено куфарче“ – съдържа малка атомна бомба. През миналия век по време на Студената война са били произведени няколкостотин такива бомби за диверсии в тила на противника и сега някои от тях се губят. И ето, че едно от изгубените се намери.
– Каква е мощността на такова ядрено куфарче? – попитах Генерала.
– От 1 до 10 килотона. Според специалистите това куфарче е от най-маломощните.
– Значи е десетина пъти по-слабо от бомбата в Хирошима. Какъв е проблемът, Генерале? Взривът ще предизвика миницунами по бреговете, ще замърси огромна площ от морето, ще създаде доста проблеми, но няма да се случи нищо фатално.
– За съжаление, Професоре, Черно море е уникално – въздъхна Генерала.
Оказа се, че терористите разчитат на сероводорода, с който е наситена водата на Черно море от около двеста метра дълбочина надолу. Количеството му се изчислява на повече от 20 000 кубически километра и непрекъснато се увеличава от разлагането на биологичните отпадъци, които вливащите се в морето реки носят. Генерала ми обясни:
– Сероводородът е силно отровен и лесно запалим газ. Детонирането на дори малък ядрен заряд на морското дъно ще предизвика верижна експлозия с чудовищна мощ. Компютърни симулации показват, че в най-добрия случай експлозията ще заличи огромна площ от Европа, Азия и Африка, а цялата планета ще бъде залята от поройни дъждове от концентрирана сярна киселина, получаваща се при изгарянето на сероводорода. В по-лошия случай, който е и по-вероятен, ще се стигне до разместване на тектоничните плочи, небивали земетресения и изригване на вулкани, които ще унищожат човешката цивилизация и повечето от животинските и растителни видове на земята.
– Мда, неприятно… – измърморих, докато мозъкът ми обработваше чутото, въртеше го от всички страни и търсеше пукнатини, в които да се впие. – Тази сума, 1 трилион евро, ми звучи нереално. Нещо не е наред с нея.
– Така е, Професоре. Макар че шест държави, сред които са гигантите Русия и Турция, биха могли да я осигурят за един ден. Въпросът обаче не е в парите. С терористи и изнудвачи не се преговаря, освен за печелене на време. Дадеш ли им веднъж каквото искат, повече няма да се отървеш от тях, ще те изнудват отново и отново. Тези 1 трилион евро са камшикът, с който терористите искат да ни дресират.
Разбирах го. Животните могат да се дресират по два начина – с добро и с лошо. Трудният начин е с добро. Несигурният начин е с лошо. Скръцнах със зъби – тези хора не знаеха кого са тръгнали да дресират, но скоро щяха да го научат по болезнения начин!
– Те искат да ни притиснат с краткия срок и голямата сума – продължи Генерала, – искат да не ни дават дъх да си поемем, да изгубим ума и дума, вместо да анализираме спокойно ситуацията и да търсим изход от нея. В крайна сметка да изпаднем в паника и да изпълним исканията им. Тогава ще разберем за какво всъщност е всичко това.
– Явно не е за пари. За какво тогава?
– Предполагам, че е за контрол. Някои хора, Професоре, искат да контролират околните. Тези явно искат да контролират всички хора. Надявам се, че ще се провалят както другите, които са искали такова нещо досега.
Да контролираш хората! Да играят шахмат тогава и да контролират шестнайсетте си фигури, та да видят лесно ли е това! Обаче дори и в шахмата никога не контролираш напълно фигурите си, действията ти зависят от действията на противника и сигурно затова ми върви играта, защото винаги играя не срещу противника, а заедно с него.
– Ситуацията е ясна, Генерале. Какво правим оттук нататък?
– Преди да ти кажа какво следва, Професоре, ти трябва да ми кажеш с нас ли си. – Той ме спря с жест. – Не бързай, помисли. Ще се наложи да рискуваш живота си. Не мога да ти заповядам да направиш това. Всъщност дори не е редно да ти го предлагам. Помисли и ми отговори. Ако ми откажеш, ще те разбера.
– Няма какво да мисля, Генерале! Аз съм решил още когато тръгнах с маймуните за Африка! Пък и така и така след 24 часа се очаква голямо БУМ! наблизо, по-добре да се опитам да направя нещо, отколкото да чакам! Казвайте какво се иска от мен!
– Да се качиш в самолета.
И аз се качих.
|
|
